Е важно да бъдеш нужен на някого
Да бъдеш необходим — странно, много плътно усещане.
То те държи над водата, когато всички външни опори се разпадат, и те издига от дъното, когато изглежда, че вътре е останала само една суха, опустошена степ. Но има и друга страна, почти неразделима от първата: да знаеш, че някой е нужен на теб. Кое от двете тежи повече — трудно е да се каже. Това е като с подаръците: да разгръщаш кутията и да я подаваш от ръка на ръка — в един момент границата между действията се размива и остава само движението на топлината.
Между „нужен си ти“ и „нужен ми си“
Понякога на човек му е жизнено необходимо да чуе простото: „Без теб нямаше да се справя“. Не от учтивост, не заради красива фраза. А просто за да почувства — ти не си тук случайно. Твоята стъпка, твоите несигурни думи, твоите навици — всичко това съшива нечия реалност, прави я по-пълна.
Когато в мислите несъзнателно изплува нечий образ над чаша изстинало кафе, личната празнота отстъпва. Появява се онзи тих вътрешен пламък, който е невъзможно да бъде запален изкуствено. Мислиш за някого и стаята престава да изглежда чужда.
Но тази дълбока връзка има и своя сянка. Тя се проявява в момента, когато на близкия човек му стане тежко.
Флакончета с чужда болка
Когато на любимия човек му боли, гърлото се свива в сух спазъм, а пръстите изстиват. В този миг вътре се ражда почти диво, безумно желание — да се приближиш, да извадиш от всичките му джобове тези невидими флакончета с чужда беда, да изтриеш полепналия прах, да свалиш напоените с горчивина парчета. Да вземеш всичко върху себе си. Да се изцапаш с тази чужда болка, да се пропиеш от нейната горчивина, само и само да чуеш как близкият глас отново звънва, а в очите се появява онзи жив светлик.
Това е разбираем, напълно човешки импулс. В него има невероятно много любов, но още повече — дълбоко, детско безсилие пред чуждото страдание.
Пределът на човешката магия
Тук се сблъскваме с една тиха, леко тъжна истина: светът не е приказка, а никой от нас не е станал магьосник. Колкото и да се къса сърцето, не можем да поемем чуждата тежест докрай, не можем да изживеем тъмнината вместо другия. Опитът да вземем физически чуждото страдание най-често просто оставя двама души в една и съща глуха сянка.
Може би единствената ни истинска магия е в друго. Не в това да спасяваме и да отнемаме чуждата тежест, а в това да умеем да издържим собственото си безсилие и въпреки това да останем до човека. Просто да бъдем онзи, който е успял да не подмине.