#ВъпросКъмПсихолога

Напоследък преживявам нещо, което много ме тревожи. Имам усещането, че майка ми не е добре, но гордостта ѝ не ѝ позволява да го признае. Винаги е била силен човек и сякаш сега крие болката, тревогите и слабостите си, за да запази контрола и да не изглежда уязвима.

С времето тя стана много по-затворена. Изглежда постоянно мисли за пари и ежедневни грижи, а чувствата на околните сякаш остават на заден план. Понякога ми се струва безразлична дори към важни неща.

Наскоро се случи нещо, което много ме нарани. Казах ѝ думи, които вероятно всяка майка би искала да чуе от детето си. Признах ѝ колко много я обичам, но не получих почти никаква реакция. Това ме заболя дълбоко.

Осъзнавам, че и аз не съм безгрешна. Понякога губя търпение, говоря рязко и не винаги успявам да овладея емоциите си. Но ми е трудно постоянно да се сблъсквам с нейната затвореност и емоционална дистанция.

Опитвам се да разговарям с нея, да я разбера и подкрепя, но често имам усещането, че говоря на стена. Не знам как да постъпя.

Въпреки всичко тя е моята майка и аз продължавам да я обичам. Как да се справя с тази болка и да запазя връзката ни?

#ОтговорНаПсихолога

Възможно е с годините да сте започнали да забелязвате у майка си черти и особености, които преди не са ви правили впечатление или не са ви засягали толкова силно. Понякога с възрастта определени качества се засилват, особено когато човек преминава през тревоги, разочарования, здравословни проблеми или житейски загуби.

Често ни е трудно да приемем, че родителите ни не са само родители. Те са отделни личности със свои страхове, ограничения, защитни механизми и начин на справяне с живота. Понякога очакваме от тях топлината, разбирането или емоционалната близост, от които самите ние се нуждаем, дори когато те не умеят да ги изразяват по начина, по който бихме искали.

Може би сега животът ви поставя пред задачата да опознаете майка си отново. Не такава, каквато бихте искали да бъде, а такава, каквато е в този етап от живота си. Това не означава да оправдавате всичко, което ви наранява, а постепенно да приемете нейните особености и ограничения.

От разказа ви остава впечатлението, че преминавате през важен етап от психологическата сепарация. Много хора смятат, че тя приключва в младежките години, но всъщност процесът често продължава и в зряла възраст. Тогава започваме да виждаме родителите си по-реалистично, без идеализация и без очакването да отговорят на всички наши емоционални потребности.

Последният етап на тази сепарация обикновено не е свързан с отдалечаване, а с приемане. Приемане на това, че родителят е просто човек. Появяват се повече разбиране, снизходителност, благодарност и една по-зряла форма на любов.

Възможно е болката, която изпитвате сега, да идва не само от поведението на майка ви, но и от разликата между майката, която бихте искали да имате, и тази, която реално стои пред вас.

Опитайте се да насочите вниманието си не към това как да я промените, а към въпроса: „Как мога да запазя обичта си към нея, приемайки я такава, каквато е?“

Понякога най-големият акт на любов към родителя не е да успеем да го променим или да достигнем до него на всяка цена, а да останем близо до него, като уважаваме правото му да бъде себе си. Това често е и началото на една по-зряла, по-спокойна и по-свободна връзка.