Понякога един единствен момент е достатъчен, за да промени усещането ни за сигурност. След силен пристъп на страх един човек започва да живее в постоянна тревога, с натрапливи мисли, безсъние и чувство, че губи контрол над живота си

#ВъпросКъмПсихолога

Преди известно време преживях изключително силен пристъп на страх. Появи се внезапно и беше толкова интензивен, че имах усещането, че губя контрол над себе си. Тялото ми реагира силно – треперене, изпотяване и силно напрежение.

Оттогава животът ми се промени. Почти всеки ден започнах да се тревожа за различни неща, които биха могли да се случат на мен или на близките ми хора. В главата ми постоянно се появяват всякакви тревожни сценарии, въпреки че реално няма причини да вярвам, че ще се случат.

Разбирам, че тези мисли са плод на въображението ми, но не успявам да ги спра. Колкото повече се опитвам да не мисля за тях, толкова по-настойчиво се връщат.

Започнах да имам проблеми със съня. Дори когато около мен е спокойно, не мога да се отпусна. Чувствам постоянно вътрешно напрежение, сякаш непрекъснато трябва да бъда нащрек.

Опитах различни начини сам да се справя със състоянието си, но не виждам подобрение. Понякога дори ми се струва, че тревожността става по-силна, а чувството за безнадеждност расте.

Започвам да се страхувам от собственото си състояние и не знам как да си върна спокойствието и усещането за нормален живот.

#ОтговорНаПсихолога

Преди всичко искам да подчертая, че това, което описвате, не изглежда като обикновен страх или моментна тревога. Сънят ви е нарушен, умът ви постоянно създава заплашителни сценарии, а напрежението сякаш не ви напуска. Това вече оказва сериозно влияние върху начина, по който живеете.

Интересно е, че свързвате началото на всичко с един конкретен силен пристъп на страх. Но бих ви предложил да погледнете малко по-дълбоко. Често подобен пристъп не е истинската причина за проблема, а моментът, в който натрупаното вътрешно напрежение става невъзможно за пренебрегване.

От написаното оставам с впечатлението, че след този епизод психиката ви сякаш е преминала в режим на постоянно търсене на опасности. Вместо да живеете в настоящето, голяма част от енергията ви отива в подготовка за неща, които биха могли да се случат. Умът непрекъснато се опитва да предвиди най-лошото, за да ви предпази. Проблемът е, че тази стратегия не носи сигурност, а поддържа тревожността жива.

Обърнете внимание и на нещо друго. Сам казвате, че повечето от страховете ви нямат реално основание. Това може да е знак, че тревогата вече не е реакция на конкретен проблем, а се е превърнала в самостоятелен вътрешен процес. Сякаш не се страхувате от определено събитие, а от самата възможност да се случи нещо лошо.

Бих ви насърчил да си зададете един важен въпрос: какво се случваше в живота ви малко преди първия пристъп? Имаше ли продължителен стрес? Нерешени конфликти? Прекомерна отговорност? Натрупана умора? Понякога паниката е неочакваният начин, по който психиката сигнализира, че вече не успява да носи натоварването сама.

Особено внимание заслужава това, което споделяте за мислите, свързани с балкона и разстоянието до земята. Дори ако в момента ги възприемате като мисли, а не като намерение, те показват степента на вашето отчаяние и не бива да бъдат подценявани.

Затова бих ви препоръчал да не продължавате да се опитвате да се справяте сам. На този етап най-разумната стъпка е да потърсите психотерапевт или психиатър и да получите професионална оценка на състоянието си. Не за да ви бъде поставен етикет или диагноза, а за да разберете какво точно се случва с вас и как да си върнете усещането за безопасност.

Струва ми се, че най-важният въпрос в момента не е: „Как да спра тези мисли?“, а по-скоро: „Какво се случи с мен, че спрях да се чувствам в безопасност?“

Именно търсенето на отговор на този въпрос често се превръща в началото на възстановяването.